Роден през 1955 година в гр. София, завършил средно образование в 21 СПТУ, след това висше образование, славянска филология, в Софийски университет „Кл.
Narodil se v roce 1955 v Sofii, absolvoval vysokoškolské studium slovanské filologie na sofijské univerzitě „Kl.
Охридски“ и следдипломна квалификация в „Карловия университет“, Прага.
Ohridski ”, a postgraduální kvalifikaci na Univerzitě Karlově v Praze.
Автор на книгата „Българските манастири – пазители на духовността през вековете“ , (под псевдонима Панел Сотиров).
Autor knihy „Bulharské kláštery - strážci duchovnosti v průběhu staletí“ (pod pseudonymem Pavel Sotirov).
романът „Братът на мълчаливия вълк“ (Клара Ярункова),
román Bratr mlčenlivého vlka (Klára Yarunková),
научно-популярните книги: „Необикновеното при животните“ (Зденек Веселовски), „Любовта в природата“ (Юлиус Комарек),
populárně-vědecké knihy: „Neobvyklé u zvířat“ (Zdenek Veselovski), „Láska v přírodě“ (Julius Komárek),
разкази в сборниците: „Фантастика от ГДР, Полша, Румъния, Унгария, Чехословакия“, „В сянката на черницата“ (Иван Хабай),“Ловни разкази“ , части от научни издания.
jednotlivé povidky ve sbírkách: „Beletrie z NDR, Polska, Rumunska, Maďarska, Československa“, „Ve stínu moruše“ (Ivan Habaj), „Lovecké příběhy“, části vědeckých publikací.
Превеждал на делегации и гости от Чехия и Словакия.
Tlumočill pro delegace a hosty z České republiky a Slovenska.
През годините 1983 – 1991 е редактор и завеждащ редакция в Профсъюзния институт към ЦС на БСП.
V letech 1983-1991 působil jako redaktor a šéfredaktor v Institutu při ÚR Bulharského odborového hnutí.
След 1991 г. е управител и собственик на „Издателска къща Май“, а в последствие на издателство „Май 1991“.
Po roce 1991 je správce a majitelem nakladatelství May.
Сръбско-турската война от 1876 г. (наричана също и Сръбско-черногорско-турска война от 1876 – 1878 г.) е въоръжен конфликт между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга.
Srbsko-turecká válka roku 1876 (nazývaná také srbsko-černohorsko-turecká válka) byl ozbrojený konflikt mezi Srbskem a Černou Horou na jedné straně a Osmanskou říší na straně druhé.
Съюзниците воюват за освобождаване на Босна и Херцеговина от османската власт, но търпят поражение.
Spojenci bojovali za osvobození Bosny a Hercegoviny od osmanské nadvlády, ale byli poraženi.
Макар и успешна за Османската империя, войната предизвиква задълбочаване на дипломатическата криза на Балканите и военна намеса на Русия с краен резултат ограничени териториални придобивки на Сърбия и Черна гора, възстановяване на българската държава и окупиране на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през 1878 г.
Válka sice byla úspěšná pro Osmanskou říši, ale vyprovokovala prohlubující se diplomatickou krizi na Balkáně a ruskou vojenskou intervenci, která vedla k omezeným územním ziskům Srbska a Černé Hory a pozdější okupaci Bosny a Hercegoviny Rakousko-Uherskem a přispěla také k obnovení bulharského státu v roce 1878.
Примирието е прекратено на 16 септември с настъпление на части от обединената Моравско-Тимошка армия по левия бряг на река Морава.
Příměří bylo ukončeno 16. září postupem částí sjednocené moravsko-timocké armády na levém břehu řeky Moravy.
В последвалите боеве при Кревет и Гредетин сърбите отново търпят неуспех.
V následujících bitvách Srbové opět selhali.
На 17 октомври турската армия, предвождана от Абдул Керим паша[4], им нанася решително поражение при Джунис, с което си открива пътя към Белград.
17. října jim turecká armáda vedená Abdulem Kerimem Pašou [1] připravila rozhodující porážku u Đunisu, čímž si otevřela cestu na Bělehrad.
На 19 октомври Русия дава ултиматум на Високата порта да прекрати настъплението, което и става ден по-късно.[2]
19. října zaslalo Rusko Vysoké portě ultimátum, aby ukončila ofenzívu, která se odehrála o den později. [2]
През юли 1876 година в Кладово са сформирани чети на български емигранти от Сърбия, Русия, Румъния и Австро-Унгария. Организацията и снаряжението им са поети от Българското централно благотворително общество в Букурещ и славянофилските комитети в Русия.
V Kladovu se v červenci 1876 ustanovily oddíly bulharských emigrantů ze Srbska, Ruska, Rumunska a Rakouska-Uherska.
Сред войводите им са Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Коста Димински (командир на четата, в която са Панайот Хитов и Филип Тотю), Христо Македонски, Тодор Велков и Симо Соколов.
Jejich organizaci a vybavení převzala Bulharská ústřední dobročinná společnost v Bukurešti a slovanofilské výbory v Rusku.
Командващият сръбските войски руският генерал Михаил Черняев изпраща четите през Тимок в Северозападна България със задачата да повдигнат българите на въстание.
Srbské velení vyslalo oddíly přes Timok do severozápadního Bulharska, aby podnítily Bulhary ke vzpouře.
До средата на юли доброволческите отряди действат самостоятелно във видинските села Ново село, Флорентин и др., около Кула, Чипровци и в направление Берковица.
Do poloviny července oddíly působily na vidinsku v dědinách Novo Selo, v oklolí Kuly, Čiprovců a směrem na Berkovicu .
Към края на месеца броят на доброволците достига 1 500 души.
Do konce měsíce počet dobrovolníků dosáhl 1 500.
Схватките с османските войски имат променлив успех. След навлизането на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, Берковският край въстава. На 8 юли 1876 г. в Чипровци става тежко сражение; Чипровският манастир, макар встрани от полесражението, е нападнат от турците и изгорен.
Výsledky srážek s osmanskými jednotkami byly rozličné, nicméně nakonec byli rebelové nuceni ustoupit za hřeben Stará planiny a generál Čerňajev nařídil jejich úpnlé stažení.
Въстаниците са принудени да се изтеглят зад билото на Стара планина и ген. Черняев заповядва изтеглянето на всички.[5][6]
[1] [2]
Част от четниците на Филип Тотю категорично не се съгласяват да отстъпят и настояват да се навлезе навътре в България и да се съединят с четата на Христо Ботев. Те формират чета от 87 души, за войвода на която е избран Сидер Грънчаров, утвърден революционен деец, член на щаба на Филип-Тотювата чета. Четата поема от Чипровци по билото на Стара планина, минава над Берковица, но при прохода Петрохан попада на турска засада и се завързва бой, след който продължава по билото на Балкана, заобиколя село Вършец и по Тодорини кукли свива по теснините към Враца, където разбира за поражението на Ботев.
Někteří příslušníci oddílu Filipa Toťu se odmítli podřídit a v síle 87 mužů přešli po hřebeni Staré planiny k Petrochanskému průsmyku.
Сидер Грънчаров заповядва преход към връх Мургаш. При Искъра, над село Заноге, се разделят на две групи, които да се съберат на връх Мургаш. Едната подчета е под команда на войводата, а другата – на Кольо Стоянов от Килифарево. Тя скоро попада на засада при Искър между Елисейна и Лютиброд.
Tam se probili přes tureckou stráž a pokračovali po hřebeni do Văršce a dále na Vracu, kde se dozvěděli o porážce Boteva.
На това място са убити неколцина четници, а други са пленени. Само петима души от групата на Кольо Стоянов успяват да преминат реката и след нови сблъсквания с турски засади поемат към Троянския Балкан. Около 10 август 1876 г. до село Шипково са унищожени от потеря на турците.
Tak se obrátili zpět do hor, ale protože byli pronásledováni, tak se rozdělili.
Другата група от шестима души, водени от Дамян Банчев от село Калейца, Троянско, преминава река Искър на друго място, води бой при село Краево, Ботевградско, където е разпръсната и трима четници са пленени. Групата на Сидер Грънчаров също се разделя на по-малки групи от по 4 – 5 души, с водачи: войводата, Минко П. Бойков, Киро Плевналията, Кольо от Златица и Иван Докторов.
Skupinky byly postupně tureckou armádou do 10. srpna zlikvidovány s vyjímkou skupiny Ivana Doktorova, která dorazila až na Trojanskou planinu a tam se jí podařilo se rozptýlit.
Някои от тях са убити, други – пленени, а трети успяват да се спасят. Войводата Сидер Грънчаров с още трима-четирима души са избити в манастира „Света Богородица“ край село Елешница, Софийско. Групата на Иван Докторов успява на 17 август да се добере до Троянския Балкан и се разпръсва.[7]
[1]
На 16 февруари 1877 г. между Сърбия и Османската империя е сключен мирен договор, който възстановява положението отпреди войната.[1] Черна гора не приема условията за мир и продължава военните действия.
16. února 1877 byla uzavřena mírová smlouva mezi Srbskem a Osmanskou říší, která obnovila předválečnou situaci.[1] Černá Hora mírové podmínky nepřijala a pokračovala v nepřátelství.
Два месеца по-късно (12 април по стар стил) избухва Руско-турската война.
O dva měsíce později (12. dubna ve starém stylu ) vypukla rusko-turecká válka. Černohorci obsadili Bar a Nikšić.
Черногорците овладяват Бар и Никшич.
Srbsko pak obnovilo nepřátelství.
Сърбия се възползва от ангажираността на османските войски срещу руснаците, нахлули в България, и през декември 1877 г. подновява военните действия, завзема Бела паланка, Пирот и Ниш.[8] С Берлинския договор Сърбия и Черна гора се освобождават от формалния османски суверенитет и придобиват територии, съответно в поречието на Южна Морава и на брега на Адриатическо море.[9]
Válečný stav byl nakonec ukončenBerlínskou smlouvou.
На сръбска страна във войната участват и стотици българи – няколко чети са прехвърлени във Видинско и Белоградчишко в опит да предизвикат въстание, а през септември разпокъсаните български доброволчески части са обединени в три батальона, разположени при Делиград.[1]
Na srbské straně se války účastnili i bulharští dobrovolníci, kterým se podařilo proniknout do vidinské a belogradčické oblasti s cílem vyvolat povstání.
През лятото на 1875 г. в балканските провинции на Османската империя избухват размирици.
V létě roku 1875 vypukly v balkánských provinciích Osmanské říše nepokoje.
В Херцеговина започва въстание, което се разпростира и в Босна.
V Hercegovině začalo povstání, které se rozšířilo i do Bosny.
В България избухва Старозагорското, последвано през пролетта на 1876 г. и от Априлското въстание.
Na východě vypuklo starozagorské povstání následované na jaře 1876 dubnovým povstáním.
Обществеността в Сърбия и Черна гора поставя правителствата на двете страни под силен натиск да защити босненските въстаници.
Veřejnost v Srbsku a Černé Hoře vyvinula na vlády obou zemí silný tlak, aby chránily bosenské povstalce.
Въпреки предупрежденията на Русия, на 18 юни 1876 г. княз Милан Обренович и княз Никола Петрович Негош започват война срещу османците.[2][3]
Přes varování Ruska dne 18. června 1876 kníže Milan Obrenović a kníže Nikola Petrović-Njegoš zahájili válku proti Osmanům.[1] [2]
Съотношение и разположение на силите
Poměr a rozmístění sil
В началото на войната Османската империя разполага с общо 100 000 бойци срещу Сърбия и Черна гора.
Na začátku války měla Osmanská říše proti Srbsku a Černé Hoře celkem 100 000 vojáků.
Сръбските сили са приблизително същите на брой, но са слабо подготвени за бойните действия.
Počet srbských sil byl zhruba stejný, ale k boji byly špatně vycvičeny.
Разпределени са в четири армии, наречени според района на дислокация – Дринска и Ибърска (на западното и югозападното направление), Моравска (по пътя Белград – Ниш) и Тимошка армия (срещу Видин).
Bylÿ rozděleny do čtyř armád pojmenovaných podle místa dislokace - Drinská a Ibarská (v západním a jihozápadním směru), Moravská (na silnici Bělehrad-Niš) a Timocká armáda (poblíž Vidinu).
Главните сили (около 40 000 войници) са в състава на Моравската армия, поставена под командването на руския генерал Михаил Черняев[1], ветеран от Кримската и Кавказката война.
Hlavní sílu (asi 40 000 vojáků) představovala Moravská armáda pod velením ruského generála Michaila Čerňajeva,[1] veterána krymské a kavkazské války.
На 20 юни 1876 година Моравската армия нахлува в османските предели откъм Княжевац и достига Бела паланка и Пирот, но в края на месеца е принудена да се оттегли обратно в Сърбия.
20. června 1876 překročila Moravská armáda osmanské hranice u Knjaževace a dosáhla Belé Palanky a Pirotu, ale koncem měsíce byla nucena ustoupit zpět do Srbska.
В същото време, в резултат от битката при Велики Извор, Тимошката армия е отблъсната от източния бряг на Тимок от войските на Осман паша.
Ve stejné době, v důsledku bitvy u Velikého Izvoru, byla Timocká armáda odražena od východního břehu Timoku vojsky Osmana Paši.
Черногорците, които настъпват към Мостар, нанасят тежко поражение на турците при Вълчи дол,[1] но сръбското нахлуване в Босна се проваля.[2] Османските сили преминават в контранастъпление и на 24 юли превземат Княжевац.
Černohorci postupující na Mostar způsobili Turkům těžkou porážku,[1], ale srbská invaze do Bosny selhala. [2] Osmanské síly přešly do protiútoku a 24. července dobyly Knjaževac.
Това им позволява да напреднат на север по река Морава.
To jim umožnilo postupovat na sever podél řeky Moravy.
През август турците завземат редица селища в Сърбия.
V srpnu dobyli Turci řadu obcí v Srbsku.
При тази обстановка големите европейски държави се намесват за дипломатическо решение на конфликта и между воюващите страни е сключено примирие.[3]
V této situaci zasáhly evropské mocnosti a vynutily uzavření příměří mezi válčícími stranami. [1]
Битка при Никопол е втората по време на Руско-турската война (1877 – 1878).
Bitva u Nikopole byla jedna z prvních bitev rusko-turecké války (1877-1878) .